Социокултурен контекст на художествената творба

Изготвил: Георги Драганов

Декамерон е сборник от 100 новели, създаден от Джовани Бокачо през XIV век (между 1348 и 1353 г.) и считан за шедьовър на литературата. Бокачо използва литературния похват "разказ в разказа", като цели да изобличи множество негативни социални явления, сред които лицемерието на римокатолическите духовници. Чрез серия от анекдоти, легенди и действителни случки от живота във Флоренция, Бокачо обрисува духовния климат на Италия от епохата късното Средновековие и ранния Ренесанс.



Текст: Книгата “Декамерон” съдържа 100 новели, разказани в продължение на 10 дни от 10 младежи – 7 момичета и 3 момчета. Произведението, съдържащо в себе си чертите на ранния Ренесанс, а именно оптимизма и любовта като движеща сила, е отражение на хуманистичния светоглед на Бокачо. Този светоглед сам по себе си е едно отражение на идеите на Ренесанса, където човек може да надмине себе си. Засиленият интерес към чувствения свят на човека и пълното признаване на човешката индивидуалност са само част от основните черти на текста, които могат да се проследят и в двете сюжетни линии - на разказвачите и на героите в новелите.

Текстът може да видите след като натиснете: Тук

  Епоха на създаване на творбата

Ренесансът (от френски: Renaissance, „прераждане“), наричан също Възраждане, е културно движение, продължило приблизително от 14 век до 17 век. То възниква във Флоренция в края на Средновековието през следващите столетия се разпростира в Западна,Централна и Северна Европа. В по-общ смисъл понятието Ренесанс се използва и за историческия период.

Основните характеристики на културното развитие през Ренесанса са връщането към ценности и форми на гръцката  и римската Античност в литературата, философията, науката и най-вече изкуството и архитектурата, развитието на линейната перспектива вживописта и постепенното реформиране на образователната система. Традиционно се смята, че тези промени в интелектуалния живот превръщат Ренесанса в рязък преход от Средновековието към Новото време.

Според преобладаващото мнение сред изследователите, Ренесансът започва във Флоренция през 14 век. Съществуват различни хипотези за предпоставките, довели до това събитие, като повечето от тях го свързват с обществените и граждански условия в града, с политическото му устройство, с меценатската дейност на влиятелната фамилия Медичи, или с имиграцията на византийски учени след Падането на Константинопол.

Ренесансът е нова за времето си културна парадигма, възникнала вследствие на кардиналните изменения на обществените отношения в Европа.

Нарастването на значението на градовете-републики води до нарастването на влиянието на съсловията, които не участват дотогава във феодалните отношения: майстори и занаятчии, търговци и банкери. Всички те са чужди на йерархичната ценностна система, създадена през Средновековието, до голяма степен — на църковната култура и нейния аскетичен дух на смиреност. Това води до появата на хуманизма - обществено-философско движение, което разглежда човека, личността му, свободата му, неговата активна и съзидателна дейност като най-висшата ценност и критерий за оценка от обществените институции.

В градовете започват да се появяват светски центрове за изкуство и наука, чиято дейност е извън контрола на църквата. Новият светоглед перспективи се обръща към Античността, виждайки в нея пример за хуманистични и неаскетични отношения. Изобретяването в средата на 15 век на книгопечатането играе огромна роля в разпространението на античното наследство и новите възгледи по цяла Европа.

Ренесансът възниква в Италия, където първите му признаци са отбелязани още през 13 и 14 век (в дейността на семействата Пизано, Джото, Орканя и др.), но той твърдо се установява едва през 20-те години на 15 век. ВъвФранция, Германия и други страни, това движение започва значително по-късно. Към края на 15 век, Ренесансът достига най-големия си разцвет. През 16 век назрява криза в идеите на Ренесанса, следствие на което се явява възникването на стиловете маниеризъм и барок.

За да преминете към следващата част от портфолиото, кликнете ТУК.

Естетика на Ренесанса

Естетика на Ренесанса

Литература

Промените в културата, литературата и изкуствата не отстъпва на промените в стопанския отрасъл. Творчеството през Ренесанса е със светски и хуманистичен характер, а самите творци изоставят теоцентричните възгледи, и изобразяват човека като реално земно същество.

Ренесансът в литературата започва с Данте, продължава с Петрарка, Джовани Бокачо, Лудовико Ариосто,Торквато Тасо. Западноевропейската литература се развива под влияние на италианския Ренесанс и на научните открития и достигат апогей в творчеството на Лопе де Вега, Мигел де Сервантес, Уилям Шекспир, Франсоа Рабле.

Данте

Архитектура

Ренесансът в архитектурата започва от 1420 г. и продължава до средата на 16 век, преминавайки презпроторенесанса (началото на Ренесанса в архитектурата през 13-14 век) с обособяването на Сиенска школа,Джото и др. В строителството се акцентира предимно на обществени сгради, дворци, градски къщи и др. от светски характер. Характерни са ордерното разчленяване на стенните плоскости, аркадите, колонадите,куполите, логическата съразмерност, хармоничността и ясната тектоника, основани на законите на перспективата и пропорциите. Това е период за силно развитие на градоустройството. Създават се мащабни архитектурни ансамбли, подчинени на цялостен художествен замисъл.

Известни архитекти

Микеланджело Буонароти (1475—1564) — най-известния архитект на Късния Ренесанс, ръководи грандиозни строителни работи в папската столица; в неговите постройки пластичното начало се изразява в динамични контрасти, във величествена тектоника, предвещаваща изкуството на барока.

• Филипо Брунелески (1377—1446) — основоположник на ренесансовата архитектура, разработва теорията на перспективите и архитектурната ордерна система, връща в строителната практика много елементи на античната архитектура, създава първите от много столетия куполи (Флорентинския събор), и до днес доминиращ в панорамата на Флоренция.

  Музика

В епохата на Ренесанса професионалната музика губи характера си на чисто църковно изкуство и изпитва влиянието на народната музика, прониква ново, хуманистично отношение към света.
ТУК можете да чуете популярни музикални произведения от тогава.

Известни художници и други представители на Ренесанса

• Леонардо да Винчи
  - Леонардо да Винчи (15 април 1452 – 2 май 1519) е знаменититалиански архитект, изобретател, инженер, скулптор и художник от епохата на Ренесанса.
  За него се казва, че е първообраз на ренесансовия човек и всеобхватен гений. Леонардо е прочут заради картините си, най-известните от които са „Тайната вечеря“ и „Мона Лиза“. Той е известен и с многобройните си изобретения, изпреварили времето си, но останали само на хартия. Допринася също така за развитието на анатомията, астрономията и инженерството.

Мона Лиза

Рафаело Санцио да Урбино е италиански художник и архитект от Флорентинската школа. Той твори през Зрелия Ренесанс, който обхваща периода от самия край на 15 век до първите години на 16 век.

По традиция Рафаело е смятан за един от тримата големи майстори на този период, наред с Микеланджело и Леонардо да Винчи.

Дейността на Рафаело се разделя на три стилистично обособени етапа, описани още от Джорджо Вазари: ранните му години в Умбрия, четиригодишен период във Флоренция (1504-1508) и триумфалният му успех в Рим, където работи за двама папи и техните близки сътрудници.

Въпреки относително краткия си живот, Рафаело е много продуктивен, ръководи необичайно голямо ателие и оставя след себе си огромно живописно наследство.

Научете за Джовани Бокачо и преминете към следващата част от тук.

Автор - житейски и творчески път

Автор - житейски и творчески път

Джовани Бокачо се ражда на 16 юни 1313 г. вероятно в Черталдо и израства във Флоренция, но се формира като личност и творец през десетгодишния си престой в Неапол.

За ранните му години се знае твърде малко. Не е известно със сигурност дори коя е неговата майка — обедняла френска благородничка или икономката на баща му. Произхождащ от заможното търговско-занаятчийско съсловие на Флоренция, Бокачо има възможност да пътува, даже пребивава известно време в Париж. През 1330 г. се установява в Неапол, по онова време столица на Неаполитанското кралство и утвърдено средище на активен просветен живот.

В пищния двор на крал Робер Анжуйски, където Бокачо се подвизава като млад поет, културата е издигната в култ. Монархът покровителства хората на изкуството и поощрява епикурейската атмосфера, в която творят. Около него са събрани изтъкнати учени, поети и философи. Тук Бокачо получава високо класическо образование. Именно в Неапол става известен поет и хуманист. Кралският библиотекар го провокира да изучи гръцката митология, друг учен го запознава с астрономията. С жажда чете древноримските класици.

Пак в Неапол Бокачо изживява ред съдбоносни любовни връзки, като тази с незаконнородената дъщеря на самия крал, Мария Аквинска, която остава дама на сърцето му до края на неговия живот. Както и останалите двама основоположници на съвременните италиански език и култура, Данте и Петрарка (също тосканци и негови съвременници), Бокачо обезсмъртява любимата си в своето творчество: редом с Дантевата Беатриче и Лаура на Петрарка се появява Бокачовата мадона Фиамета (от fiammetta, пламъче на италиански).

За младия флорентинец Неапол е не само средище на духа и дворцовата култура. Пристанищният град се оказва и прозорец към авантюристичния свят на Средиземноморието — този на "Одисея", "Енеида", арабските търговци и пиратите. Бокачо с възторг слуша разкази за пътешествия, описания на екзотични нрави, запознава се с източните приказки и други разкази, които превръща в градиво за своите новели.

Към 1340 г. по настояване на баща си придобилият самочувствие поет се завръща във Флоренция. Въпреки бащиното неодобрение, Бокачо не се захваща със семейните търговски дела, а продължава да се занимава с поезия и навлиза в политиката на родния си град.

Джовани Бокачо е първият хуманист на служба във Флорентинската република. Той дори става един от нейните най-авторитетни дипломати.

Голямо влияние върху живота и творчеството на Бокачо оказва голямата чумна епидемия във Флоренция през 1348 година. Именно от тази трагедия е вдъхновен сборникa с новели "Декамерон".

През 50-те години на 14 век, под влияние на своя приятел и учител Петрарка, Бокачо се заема с мисията да наложи новата хуманистична култура. Дълги години той се занимава с научна дейност, преводи от гръцки и латински, коментари на античната митология и на Дантевата Божествена комедия, пише творби на латински.

В края на живота си Бокачо започва да придава по-голямо значение на вярата и на църковните обреди и тази набожност се забелязва в последните му писателски прояви. След смъртта му на 21 декември 1375-а, на неговия надгробен камък е сложен следния надпис: "Studium fuit alma poesis" - "Усърдието укрепваше поезия.